режисьор Томек Багински
може да бъде намерена на DVD
“Катедралата” е филм на студио Platige Image с режисьор Томек Багински. Сюжета е разработeн по романа на Ясек Дукаж и е определено една от най-вълнуващите къси анимации, които сме срещали до момента. Графичното решение е изпълнено в 3d анимация, която импонира чудесно на космическата научно фантастична среда, в която се развива сюжета.
Веднъж след като сме гледали Катедралата започваме да си задаваме някои конкретни въпроси. Метафората на
Катедралата е любопитна и със сигурност позволява различен прочит, тъй като може да бъде четена на различни нива. На пръв поглед простичкият фантастичен сюжет (две слънца, бързо растящи дървета, непозната планета) ни кара да се наслаждаваме на чисто визуалните ефекти постигнати в тримерната анимация. Не бива да забравяме, че Катедралата е относително ранен продукт с оглед на развитието на тримерната анимация. Този първи, чисто естетически план е много приятен и гали като подава научно фантастичния сюжет с голяма доза ефекти, на които да се насладим.
На второ място в “Катедралата” се появява въпроса дали това не е метафора на саможертвата в името на общото, в името на голямата идея? Саможертва или принос – индивидът носи светлинка, с която огрява пътя си към катедралата, израства и достига до познанието, прозрението и вече може да влезе в вътре в нея (катедралата на познанието, на религията, на духовната сила, на съзиданието) и веднъж допуснат вътре да се слее с натрупаните до момента богатства.
Като казваме богатство, познание, голяма идея имаме предвид коя да е свръх цел или ценност, защото сред тях може да бъде разчетена и буквално кореспондиращата на катедралата – религиозна свръх цел – досега до святото, пълното отдаване и примирение. И това го казваме, защото зад самата катедрала като аналогия на храм, може да бъде разчетен кой да е храм на коя да е ценност. Тук е редно да признаем, че някои ще видят само религиозния храм, а други точно него ще подминат. Интерпретацията е относително отворена. Аз предпочитам да мисля за култура.
След като индивидът стигне до храма и влезе вътре той пожелава да се слее със зданието, с културата наслоена от предците му, които още са там и още са живи. Тук лицата на вплетените в основите на храма са особено изразителни – те са вплетени в храма живи. Индивидът е тръгнал по техният път и след като е избрал своето място търпеливо изчаква светлината - прозрението, илюминацията, които са вече директна препратка към просвещението и на духа и на ума и това ни тласка към мисълта, че мига на досега със светлината е мига на окончателното прозрение. И този момент бележи началото на трансформацията, която е болезнена може би, но най-вече необратима. Индивидът започва да израства като дърво, семката в него покълва и през тялото му изникват клони и корени, които се вплитат в останалите колони-дървета и така поставят още една колона в зданието разкъсвайки собствената му плът. Когато трансформацията е завършена индивидът вече е част от катедралата – никога няма да я напусне, защото е вплетен в нея. Той сега ще очаква следващият, който да израсне и да се долепи до него така както той се е вградил към предишните.
Последен поглед над фантастичния свят – в далечината се виждат още много такива катедрали, които вероятно се развиват по същия начин.
На пръв поглед илюминацията е момента на просвещението, на себеотдаването и те са доброволни следователно положителни. Но тук може да се търси алтернативен прочит и той е, че катедралата все пак поглъща тези индивиди. Те се вплитат в нея и остават живи, но вкопчени един в друг, те могат дори да бъдат наречени мъченици. Тоест крайното усещане е, че не се казва дали това е нещо лошо или нещо добро. Катедралата е такава – тя отнема, но тя е храм. Тя съхранява, но трансформацията е болезнена. Илюминацията е доброволна, градивна, но мъчителна. И т.н. контрапункти могат да бъдат намерени, но зад тях стои категоричната липса на оценка дали това което се случва е добро или лошо – то се случва. Така както се случват много големи събития в човешката съдба – откриването на атомната бомба, например – това е достигане на много високо научно ниво, но до какво може да доведе в грешните ръце...
Между впрочем източникът на илюминацията е слънце и ако се обърнем към малко по-древните религии доста често ще срещнем бога слънце, който огрява със своята топлина и дава живот. Великият бог на слънцето, родител на боговете, родител на религиите.
Възможно ли е това да е една от препратките. Определено бихме могли да я разчетем вътре и тогава храма, катедралата е в хората, хората, които се излагат на лъчите на слънцето.
От друга страна избора на фантастичен пейзаж – непозната планета е може би опит да се представи една универсална концепция несвързана с конкретна епоха или религия, но по-скоро отнесена до универсалност на всичко съществуващо – слънцето, светлината, идеята за културата, която се гради от индивидите. И всеки ден слънцето изгрява. И постоянно катедралата расте...
Действително много интересни прочити могат да бъдат направени над “Катедралата” на Томек Багински и истината е, че още много неща могат да се кажат като дори могат да се отхвърлят някои от казаните дотук.
Това малко залитане в коментар на вложените значения няма за цел да омаловажи нивото на анимацията като изпълнение. Катедралата получава номинация за Оскар за късометражен анимационен филм и е първата по-значителна анимация на Багински. В интерес на истината ако бъде гледана като един фантастичен сюжет извън коментираните символи тя е силно атрактивна като графика и артистичност както се вижда от няколкото извадени кадъра.
Студио Platige Image има практика да финансира и да се ангажира с малки продукции и ще очакваме в бъдеще още любопитни къси анимационни филми. А може би и големи самостоятелни.
“Катедралата” е филм на студио Platige Image с режисьор Томек Багински. Сюжета е разработeн по романа на Ясек Дукаж и е определено една от най-вълнуващите къси анимации, които сме срещали до момента. Графичното решение е изпълнено в 3d анимация, която импонира чудесно на космическата научно фантастична среда, в която се развива сюжета.Веднъж след като сме гледали Катедралата започваме да си задаваме някои конкретни въпроси. Метафората на
Катедралата е любопитна и със сигурност позволява различен прочит, тъй като може да бъде четена на различни нива. На пръв поглед простичкият фантастичен сюжет (две слънца, бързо растящи дървета, непозната планета) ни кара да се наслаждаваме на чисто визуалните ефекти постигнати в тримерната анимация. Не бива да забравяме, че Катедралата е относително ранен продукт с оглед на развитието на тримерната анимация. Този първи, чисто естетически план е много приятен и гали като подава научно фантастичния сюжет с голяма доза ефекти, на които да се насладим.
На второ място в “Катедралата” се появява въпроса дали това не е метафора на саможертвата в името на общото, в името на голямата идея? Саможертва или принос – индивидът носи светлинка, с която огрява пътя си към катедралата, израства и достига до познанието, прозрението и вече може да влезе в вътре в нея (катедралата на познанието, на религията, на духовната сила, на съзиданието) и веднъж допуснат вътре да се слее с натрупаните до момента богатства.Като казваме богатство, познание, голяма идея имаме предвид коя да е свръх цел или ценност, защото сред тях може да бъде разчетена и буквално кореспондиращата на катедралата – религиозна свръх цел – досега до святото, пълното отдаване и примирение. И това го казваме, защото зад самата катедрала като аналогия на храм, може да бъде разчетен кой да е храм на коя да е ценност. Тук е редно да признаем, че някои ще видят само религиозния храм, а други точно него ще подминат. Интерпретацията е относително отворена. Аз предпочитам да мисля за култура.
След като индивидът стигне до храма и влезе вътре той пожелава да се слее със зданието, с културата наслоена от предците му, които още са там и още са живи. Тук лицата на вплетените в основите на храма са особено изразителни – те са вплетени в храма живи. Индивидът е тръгнал по техният път и след като е избрал своето място търпеливо изчаква светлината - прозрението, илюминацията, които са вече директна препратка към просвещението и на духа и на ума и това ни тласка към мисълта, че мига на досега със светлината е мига на окончателното прозрение. И този момент бележи началото на трансформацията, която е болезнена може би, но най-вече необратима. Индивидът започва да израства като дърво, семката в него покълва и през тялото му изникват клони и корени, които се вплитат в останалите колони-дървета и така поставят още една колона в зданието разкъсвайки собствената му плът. Когато трансформацията е завършена индивидът вече е част от катедралата – никога няма да я напусне, защото е вплетен в нея. Той сега ще очаква следващият, който да израсне и да се долепи до него така както той се е вградил към предишните.
Последен поглед над фантастичния свят – в далечината се виждат още много такива катедрали, които вероятно се развиват по същия начин.На пръв поглед илюминацията е момента на просвещението, на себеотдаването и те са доброволни следователно положителни. Но тук може да се търси алтернативен прочит и той е, че катедралата все пак поглъща тези индивиди. Те се вплитат в нея и остават живи, но вкопчени един в друг, те могат дори да бъдат наречени мъченици. Тоест крайното усещане е, че не се казва дали това е нещо лошо или нещо добро. Катедралата е такава – тя отнема, но тя е храм. Тя съхранява, но трансформацията е болезнена. Илюминацията е доброволна, градивна, но мъчителна. И т.н. контрапункти могат да бъдат намерени, но зад тях стои категоричната липса на оценка дали това което се случва е добро или лошо – то се случва. Така както се случват много големи събития в човешката съдба – откриването на атомната бомба, например – това е достигане на много високо научно ниво, но до какво може да доведе в грешните ръце...
Между впрочем източникът на илюминацията е слънце и ако се обърнем към малко по-древните религии доста често ще срещнем бога слънце, който огрява със своята топлина и дава живот. Великият бог на слънцето, родител на боговете, родител на религиите.
Възможно ли е това да е една от препратките. Определено бихме могли да я разчетем вътре и тогава храма, катедралата е в хората, хората, които се излагат на лъчите на слънцето.От друга страна избора на фантастичен пейзаж – непозната планета е може би опит да се представи една универсална концепция несвързана с конкретна епоха или религия, но по-скоро отнесена до универсалност на всичко съществуващо – слънцето, светлината, идеята за културата, която се гради от индивидите. И всеки ден слънцето изгрява. И постоянно катедралата расте...
Действително много интересни прочити могат да бъдат направени над “Катедралата” на Томек Багински и истината е, че още много неща могат да се кажат като дори могат да се отхвърлят някои от казаните дотук.Това малко залитане в коментар на вложените значения няма за цел да омаловажи нивото на анимацията като изпълнение. Катедралата получава номинация за Оскар за късометражен анимационен филм и е първата по-значителна анимация на Багински. В интерес на истината ако бъде гледана като един фантастичен сюжет извън коментираните символи тя е силно атрактивна като графика и артистичност както се вижда от няколкото извадени кадъра.
Студио Platige Image има практика да финансира и да се ангажира с малки продукции и ще очакваме в бъдеще още любопитни къси анимационни филми. А може би и големи самостоятелни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар