от Хелиана Стоичкова
Режисьор Пийт Доктър
Сценарий Боб Петерсън, Пийт Доктър
Както винаги филмите на PIXAR успяват да ни впечатлят с качество на анимацията и това не ни учудва. Няма да крием, че сме истински фенове на PIXAR. Моделирането на образите, движенията на персонажите, осветлението и всяка една част от работата на 3d специалистите и художниците е просто перфектна и това се усеща във всеки следващ филм на PIXAR. Като този в момента е най-добрия в чисто технически план. Да не говорим за изключителната музика, чието въздействие е точно толкова силно колкото и визуалното въздействие. Подбрана е много силна музикална идея, която се запомня и е вплетена прекрасно.
За съжаление, обаче, този път сюжета на филма е крайно незадоволителен. Във филми като Wall-e и Ratatouille PIXAR успяха да привлекат успешно вниманието и на възрастните и на малките зрители като така си осигуриха не само оскари, но дори възхищение за добре презентираните и отлично подбраните идеи и изразни средства в разказа. И в двата споменати филма посланията са ясни, изведени са на основата на фантастичен или приказен сюжет като изключително силна е ролята на подбора на персонажи и персонифицирането на тези образи.
В единият случай на мишка, която притежава силна вяра в уменията си, натоварена с купища качества, които ние разпознаваме и успешно правим идентификация с образа й и това я превръща в любим персонаж още от първите минути на филма. В другия случай при Wall-e персонажа е сложна комбинация от ламаринено същество, което носи човешка душа, силна емоционалност и ние отново сме способни да се идентифицираме с образа му. Докато в Up тази идентификация среща солидни проблеми. На първо място Wall-e и Ratatouille бяха категорично интернационални като замисъл, независимо, че Wall-e живее в град далечно напомнящ американски даунтаун, а мишлето е в Париж. Тези персонажи бяха така презентирани, че бе възможно да идват от всеки край на света. Докато в Up момченцето е типичното бойскаутче с наднормено тегло, което има проблеми със социализацията и семейството. А това е ориентирано изцяло към американската аудитория и то вероятно съвсем съзнателно. Възрастният мъж също е труден за идентификация не само защото аудиторията, която гледа анимации е от детска до родителска възраст, но и защото самият образ е леко неясен и това ще ни препрати по-нататък в коментар над посланието на филма. Останалите персонажи също са проблемни. 
Птицата е съвършено нов персонаж, който съчетава качествата на няколко вида птици и това е по един необясним начин объркващо. Дали защото не е ясно точно какво умее или не е ясно как тази птица не е способна да намери малките си или просто не е презентирана добре и не е ясно защо въобще се занимава с детето и възрастният мъж, когато малките й са далеч и в опасност. Трудно ми е да повярвам, че яденето на шоколад е по-важно за нея от малките й, които в един момент се оказват в опасност пък преди това въобще не знаехме за тях. Така, че тук има някакъв проблем, но той е твърде комплексен за да се посочи една основна причина. Вероятно се губят сцени, в които част от персонажите да бъдат по-добре обрисувани.
Неясноти има и в други персонажи. Кучетата, които имат специални каишки и могат да говорят също не са доизмислени. Защо едно от тях не се подчинява на глудницата и на господаря си – не знаем. Дали защото е порода Голдън Ритрийвър и качествата му са изведени от породата му или защото си е малко чалнато – не е ясно. Ако персонажната му характеристика е взета от породата му то тогава създателите са разчитали, че ние знаем, че кучетата от порода Голдън Ритрийвър много обичат хората, не правят бели, не проявяват лошотия и обожават децата. А това е малко смело като очакване от страна на създателите на историята. Освен това чисто визуалната прилика на персонажа не е тотална с породата Голдън Ритрийвър. Ако е просто чалнато кучето от къде толкова разум при тежки ситуации и въобще желание да помага на непознати. Между впрочем точно този нюанс ни навежда на мисълта, че историята може би би била успешна под формата на литература. Там, където има достатъчно място персонажите да бъдат представени, описани, разказани, предъвкани, обяснени надълго и нашироко и въпроси от такъв характер няма да възникват. Но всички тези проблеми с персонажите, които ограничават аудиторията, които затрудняват идентификацията, които са ориентирани към американската публика не могат да се мерят с кашата, която става на ниво послание и на ниво същината на историята.
И за да илюстрираме максимално ще започнем с началото. Дълго интро с разказ на щастливият живот на дядото с неговата баба. И той е бил момче и той е мечтал, но по-важното е, че неговата жена мечтае повече. Тя си има дневник, с няколко снимки на специални скали и на четвърта страница пише “Приключенията, които изживях”. Дълги години нейният дневник стои на лавицата и те двамата все събират пари за да изпълнят нейната, тяхната мечта да изживее приключения, с които да запълни празните страници. Годините минават, не могат да имат деца, двамата се обичат, тя умира, ние плачем. Първите пет минути от разказа. Прекрасни и обещаващи!
По типично американски начин дядото е принуден да напусне дома си, но той най-накрая събира смелост и закача за къщата балони, които да я вдигнат във въздуха. Тук приказката става вълшебна и се появява оригиналната идея на филма – летяща къща, която виси на хиляди балони. Страхотно ефектно и дори закачливо. Във визуален план много благодатно за анимацията. Но до тук вече се сблъскахме с няколко социални и личностни проблеми, които са много тежки и неприятни. Двойката не може да има деца, дядото е принуден по много грозен начин да си напусне къщата, къщичката му е захлупена от всички страни от небостъргачи и бизнесмени – хиени го тормозят, типичното дете с наднормено тегло му досажда, той е вдовец и е загубил голямата си любов, не е успял да изпълни мечтите си и по-важното неговата жена Ели не е успяла да изживее приключения. Да не говорим, че в този смисъл детето ни става неприятно още в първите минути на филма съпреживявайки образа на дядото детето ни дразни. Не на последно място идолът на дядото от юношеството още някога е прокуден от обществото, защото никой не му вярва, че е направил сензационно откритие – всичко това илюстрира едно много болно общество с купища недъзи и проблеми, които премазват личността на човека. Така започва филма и това е сюжет за възрастни, който е много тъжен и тежък.
Пришпорен от обстоятелствата дядото отвлича собствената си къща и полита с едничката цел да я закара на големите скали, където жена му е мечтаела да отиде. Тук срещаме идентифицирането на покойната жена с къщата както и с всички вещи вътре в нея. Щом жената не успява да стигне до там, то поне общият дом да бъде закаран там наполовин като символ на жената с нейните снимки, вещи и от друга страна като символ на двойката, която ще постигне нещо заедно. Тоест това ще завърши цикъла на приключението и ще успокои духовете. Между другото в анимацията “Monster house” къщата беше жената, жената беше самата къща. Така, че тези идеи се доближават макар и мъничко.
От тук нататък върви изпразнен от съдържание екшън, действие, тичане, летене, ходене, сприятеляване, перипетии и накрая крушение – няма да ви разказваме историята, тя си е . Екшън сцените са типични, битка в облаците, която сме гледали в много други филми. За сравнение в анимацията Monster Inc. преследването беше в изумителната машина за врати, изключително интересно като визия и невиждана до този момент идея. Тоест възможностите, които дава 3d анимацията в случая в Up са използвани за нещо, което вече сме виждали и ни е до болка познато поне на възрастните, защото на децата може и да им е интересно. Затова филма е повече за детската аудитория.
След крушението дядото сяда с дневника на любимата и за пръв път го отваря след четвърта страница за да установи с почуда, че той е пълен със снимки – снимки от сватбата, от живота им заедно, от неща, които са правили за да се забавляват – всичко това озаглавено “Нещата, които ще извърша”. И тук ние трябва да си кажем, че живота не е в плановете, които си правим, а в нещата които изживяваме докато си кроим планове, а това послание е не само старо, но и закърпено на тази история, защото прехода от загубените мечти, към примирението, че мечтите все пак не са всичко и, че други неща са по-важни е връщане назад в историята и показва примирение и нищо повече. Щеше да стои интересно, ако дядото никога не е съзнавал, че е щастлив, бабата никога не е показвала щастието си, ако любовта им е останала неоценена, ако те са си мислели, че живота им е минал напразно и чак сега дядото разбира, че не е минал напразно, но напротив животът им заедно е бил едно прекрасно приключение. А той това си го знаеше и преди да отвори дневника. Нищо не се променя. Единственото, което се променя е, че той вижда, че тя се е примирила, че това ще бъдат, че това са били нейните приключения – покъртително тъжно и примиренческо. Какво е посланието, каква е основната идея – все още ни е леко неясно.
Накрая тази вълшебна приказка се “връща” в реалния свят и малкото дебело, момченце, което се бори за значки е възнаградено със значка за изживяното приключение. Значката на Ели (починалата любима). И тук също става сложно. Значката, която Ели подари на дядото в детските им години имаше значението на приятелство, имаше значението на обединяващ ги символ – те са една банда, те имат една обща мечта. Докато значките, които американчето събира са символ на помпозно натрупване на дипломи със и без покритие. Тези значки са символ на юношески достойнства свързани с преборването с природата, обществената среда и са натоварени с облагородяваща функция. Облагородяването, което едно дете има нужда да получи за да се социализира и оцелее. И разминаването е много тънко, но се чете. – Американчето се е наредило сред останалите деца за своята значка (която е за оцеляване в дивата природа) и я очаква от своите учители, тя му е нужна за повишаване на социалната му значимост.
Но вместо това детето получава значка от дядото, която е за геройство, за преодоляване на приключение и за приятелство. С този жест детето е включено в групата на мечтателите, в бандата на Ели. Но то не знае за какво се дава тази значка и се усмихва радостно глуповато. И дори тук да пресилваме нещата, дори раздразнението да е провокирано от други неща, а сега да преувеличаваме проблема в тази сцена ще се аргументираме с още нещо. Даването на значки е американски културен елемент, той е присъщ на определени ситуации, които ние не познаваме. Ние разпознаваме успешно значката на Ели (за приятелство и за банда) но значите като символ на постижения не са ни нито близки, нито толкова интересни. Този символ не провокира никакви емоции в нас, остава си чужд културен елемент, който не може да ни трогне и за значението на който само се досещаме.
И тук се сещаме за “Kung-fu Panda”. Ще кажете, че “Kung-fu Panda” е ориентирана към източната култура и би трябвало по тази логика да е неразбираема и далечна, но не е така. Ето, че една източна културна традиция, която е много по-далече от нас е представена пределно ясно и предизвиква емоции, а западната култура, от която ние сме част, все пак, е представена досадно.
Много тежки думи се изляха над този анимационен филм, но за съжаление това е нашето усещане за него. Може би това усещане се допълва и от факта, че PIXAR успяха да направят поредица от изключително добри филми и точно когато си мислехме, че не могат да допуснат грешка те ни изненадаха.
След всички лоши думи все пак това е анимация, която не трябва да се пропуска. Свикнахме с мисълта, че PIXAR успяват да създадат филми, които едновременно използват високата технология така, че всеки, който разбира от 3d да бъде зашеметен от качествата й и едновременно с това изключително добри сюжети, които трогват и могат да те накарат наистина да се замислиш. Е, в този филм сюжета не е толкова добър, но всичко останало е точно на нивото, което сме очаквали от PIXAR.
Сценарий Боб Петерсън, Пийт Доктър
Както винаги филмите на PIXAR успяват да ни впечатлят с качество на анимацията и това не ни учудва. Няма да крием, че сме истински фенове на PIXAR. Моделирането на образите, движенията на персонажите, осветлението и всяка една част от работата на 3d специалистите и художниците е просто перфектна и това се усеща във всеки следващ филм на PIXAR. Като този в момента е най-добрия в чисто технически план. Да не говорим за изключителната музика, чието въздействие е точно толкова силно колкото и визуалното въздействие. Подбрана е много силна музикална идея, която се запомня и е вплетена прекрасно.
За съжаление, обаче, този път сюжета на филма е крайно незадоволителен. Във филми като Wall-e и Ratatouille PIXAR успяха да привлекат успешно вниманието и на възрастните и на малките зрители като така си осигуриха не само оскари, но дори възхищение за добре презентираните и отлично подбраните идеи и изразни средства в разказа. И в двата споменати филма посланията са ясни, изведени са на основата на фантастичен или приказен сюжет като изключително силна е ролята на подбора на персонажи и персонифицирането на тези образи.
В единият случай на мишка, която притежава силна вяра в уменията си, натоварена с купища качества, които ние разпознаваме и успешно правим идентификация с образа й и това я превръща в любим персонаж още от първите минути на филма. В другия случай при Wall-e персонажа е сложна комбинация от ламаринено същество, което носи човешка душа, силна емоционалност и ние отново сме способни да се идентифицираме с образа му. Докато в Up тази идентификация среща солидни проблеми. На първо място Wall-e и Ratatouille бяха категорично интернационални като замисъл, независимо, че Wall-e живее в град далечно напомнящ американски даунтаун, а мишлето е в Париж. Тези персонажи бяха така презентирани, че бе възможно да идват от всеки край на света. Докато в Up момченцето е типичното бойскаутче с наднормено тегло, което има проблеми със социализацията и семейството. А това е ориентирано изцяло към американската аудитория и то вероятно съвсем съзнателно. Възрастният мъж също е труден за идентификация не само защото аудиторията, която гледа анимации е от детска до родителска възраст, но и защото самият образ е леко неясен и това ще ни препрати по-нататък в коментар над посланието на филма. Останалите персонажи също са проблемни. 
Птицата е съвършено нов персонаж, който съчетава качествата на няколко вида птици и това е по един необясним начин объркващо. Дали защото не е ясно точно какво умее или не е ясно как тази птица не е способна да намери малките си или просто не е презентирана добре и не е ясно защо въобще се занимава с детето и възрастният мъж, когато малките й са далеч и в опасност. Трудно ми е да повярвам, че яденето на шоколад е по-важно за нея от малките й, които в един момент се оказват в опасност пък преди това въобще не знаехме за тях. Така, че тук има някакъв проблем, но той е твърде комплексен за да се посочи една основна причина. Вероятно се губят сцени, в които част от персонажите да бъдат по-добре обрисувани.
Неясноти има и в други персонажи. Кучетата, които имат специални каишки и могат да говорят също не са доизмислени. Защо едно от тях не се подчинява на глудницата и на господаря си – не знаем. Дали защото е порода Голдън Ритрийвър и качествата му са изведени от породата му или защото си е малко чалнато – не е ясно. Ако персонажната му характеристика е взета от породата му то тогава създателите са разчитали, че ние знаем, че кучетата от порода Голдън Ритрийвър много обичат хората, не правят бели, не проявяват лошотия и обожават децата. А това е малко смело като очакване от страна на създателите на историята. Освен това чисто визуалната прилика на персонажа не е тотална с породата Голдън Ритрийвър. Ако е просто чалнато кучето от къде толкова разум при тежки ситуации и въобще желание да помага на непознати. Между впрочем точно този нюанс ни навежда на мисълта, че историята може би би била успешна под формата на литература. Там, където има достатъчно място персонажите да бъдат представени, описани, разказани, предъвкани, обяснени надълго и нашироко и въпроси от такъв характер няма да възникват. Но всички тези проблеми с персонажите, които ограничават аудиторията, които затрудняват идентификацията, които са ориентирани към американската публика не могат да се мерят с кашата, която става на ниво послание и на ниво същината на историята.И за да илюстрираме максимално ще започнем с началото. Дълго интро с разказ на щастливият живот на дядото с неговата баба. И той е бил момче и той е мечтал, но по-важното е, че неговата жена мечтае повече. Тя си има дневник, с няколко снимки на специални скали и на четвърта страница пише “Приключенията, които изживях”. Дълги години нейният дневник стои на лавицата и те двамата все събират пари за да изпълнят нейната, тяхната мечта да изживее приключения, с които да запълни празните страници. Годините минават, не могат да имат деца, двамата се обичат, тя умира, ние плачем. Първите пет минути от разказа. Прекрасни и обещаващи!
По типично американски начин дядото е принуден да напусне дома си, но той най-накрая събира смелост и закача за къщата балони, които да я вдигнат във въздуха. Тук приказката става вълшебна и се появява оригиналната идея на филма – летяща къща, която виси на хиляди балони. Страхотно ефектно и дори закачливо. Във визуален план много благодатно за анимацията. Но до тук вече се сблъскахме с няколко социални и личностни проблеми, които са много тежки и неприятни. Двойката не може да има деца, дядото е принуден по много грозен начин да си напусне къщата, къщичката му е захлупена от всички страни от небостъргачи и бизнесмени – хиени го тормозят, типичното дете с наднормено тегло му досажда, той е вдовец и е загубил голямата си любов, не е успял да изпълни мечтите си и по-важното неговата жена Ели не е успяла да изживее приключения. Да не говорим, че в този смисъл детето ни става неприятно още в първите минути на филма съпреживявайки образа на дядото детето ни дразни. Не на последно място идолът на дядото от юношеството още някога е прокуден от обществото, защото никой не му вярва, че е направил сензационно откритие – всичко това илюстрира едно много болно общество с купища недъзи и проблеми, които премазват личността на човека. Така започва филма и това е сюжет за възрастни, който е много тъжен и тежък.Пришпорен от обстоятелствата дядото отвлича собствената си къща и полита с едничката цел да я закара на големите скали, където жена му е мечтаела да отиде. Тук срещаме идентифицирането на покойната жена с къщата както и с всички вещи вътре в нея. Щом жената не успява да стигне до там, то поне общият дом да бъде закаран там наполовин като символ на жената с нейните снимки, вещи и от друга страна като символ на двойката, която ще постигне нещо заедно. Тоест това ще завърши цикъла на приключението и ще успокои духовете. Между другото в анимацията “Monster house” къщата беше жената, жената беше самата къща. Така, че тези идеи се доближават макар и мъничко.
От тук нататък върви изпразнен от съдържание екшън, действие, тичане, летене, ходене, сприятеляване, перипетии и накрая крушение – няма да ви разказваме историята, тя си е . Екшън сцените са типични, битка в облаците, която сме гледали в много други филми. За сравнение в анимацията Monster Inc. преследването беше в изумителната машина за врати, изключително интересно като визия и невиждана до този момент идея. Тоест възможностите, които дава 3d анимацията в случая в Up са използвани за нещо, което вече сме виждали и ни е до болка познато поне на възрастните, защото на децата може и да им е интересно. Затова филма е повече за детската аудитория.След крушението дядото сяда с дневника на любимата и за пръв път го отваря след четвърта страница за да установи с почуда, че той е пълен със снимки – снимки от сватбата, от живота им заедно, от неща, които са правили за да се забавляват – всичко това озаглавено “Нещата, които ще извърша”. И тук ние трябва да си кажем, че живота не е в плановете, които си правим, а в нещата които изживяваме докато си кроим планове, а това послание е не само старо, но и закърпено на тази история, защото прехода от загубените мечти, към примирението, че мечтите все пак не са всичко и, че други неща са по-важни е връщане назад в историята и показва примирение и нищо повече. Щеше да стои интересно, ако дядото никога не е съзнавал, че е щастлив, бабата никога не е показвала щастието си, ако любовта им е останала неоценена, ако те са си мислели, че живота им е минал напразно и чак сега дядото разбира, че не е минал напразно, но напротив животът им заедно е бил едно прекрасно приключение. А той това си го знаеше и преди да отвори дневника. Нищо не се променя. Единственото, което се променя е, че той вижда, че тя се е примирила, че това ще бъдат, че това са били нейните приключения – покъртително тъжно и примиренческо. Какво е посланието, каква е основната идея – все още ни е леко неясно.
Накрая тази вълшебна приказка се “връща” в реалния свят и малкото дебело, момченце, което се бори за значки е възнаградено със значка за изживяното приключение. Значката на Ели (починалата любима). И тук също става сложно. Значката, която Ели подари на дядото в детските им години имаше значението на приятелство, имаше значението на обединяващ ги символ – те са една банда, те имат една обща мечта. Докато значките, които американчето събира са символ на помпозно натрупване на дипломи със и без покритие. Тези значки са символ на юношески достойнства свързани с преборването с природата, обществената среда и са натоварени с облагородяваща функция. Облагородяването, което едно дете има нужда да получи за да се социализира и оцелее. И разминаването е много тънко, но се чете. – Американчето се е наредило сред останалите деца за своята значка (която е за оцеляване в дивата природа) и я очаква от своите учители, тя му е нужна за повишаване на социалната му значимост.Но вместо това детето получава значка от дядото, която е за геройство, за преодоляване на приключение и за приятелство. С този жест детето е включено в групата на мечтателите, в бандата на Ели. Но то не знае за какво се дава тази значка и се усмихва радостно глуповато. И дори тук да пресилваме нещата, дори раздразнението да е провокирано от други неща, а сега да преувеличаваме проблема в тази сцена ще се аргументираме с още нещо. Даването на значки е американски културен елемент, той е присъщ на определени ситуации, които ние не познаваме. Ние разпознаваме успешно значката на Ели (за приятелство и за банда) но значите като символ на постижения не са ни нито близки, нито толкова интересни. Този символ не провокира никакви емоции в нас, остава си чужд културен елемент, който не може да ни трогне и за значението на който само се досещаме.
И тук се сещаме за “Kung-fu Panda”. Ще кажете, че “Kung-fu Panda” е ориентирана към източната култура и би трябвало по тази логика да е неразбираема и далечна, но не е така. Ето, че една източна културна традиция, която е много по-далече от нас е представена пределно ясно и предизвиква емоции, а западната култура, от която ние сме част, все пак, е представена досадно.
Много тежки думи се изляха над този анимационен филм, но за съжаление това е нашето усещане за него. Може би това усещане се допълва и от факта, че PIXAR успяха да направят поредица от изключително добри филми и точно когато си мислехме, че не могат да допуснат грешка те ни изненадаха.
След всички лоши думи все пак това е анимация, която не трябва да се пропуска. Свикнахме с мисълта, че PIXAR успяват да създадат филми, които едновременно използват високата технология така, че всеки, който разбира от 3d да бъде зашеметен от качествата й и едновременно с това изключително добри сюжети, които трогват и могат да те накарат наистина да се замислиш. Е, в този филм сюжета не е толкова добър, но всичко останало е точно на нивото, което сме очаквали от PIXAR.
Няма коментари:
Публикуване на коментар