Алеша Попович и Тугарин Змей, 2004

Алеша Попович и Тугарин Змей
Режисьор: Константин Бронзит
Сценаристи
Константин Бронзит, Александър Боярский, Иля Максимов, Максим Свешников

Както винаги, а това е по условие задължително, когато говорим за руски филм повече имаме отношение към смислите заложени в този филм. Защото графично тази анимация е чаровна и красива. Особено приятна за гледане и много премерено стилиздирана. Както и при други модерни продукции се виджа, че са използвани различни програмни продукти, но крайният резултат е на концептуално ниво ретро. Близко е до стилистиката на старите анимации и същевремено на много места ясно се виждат леките сенки загатващи обемен изходен материал. Това е постигнато много умело и радва сетивата. Но смисълът на тази анимация е водещ както при огромен брой руски филми. Обърнете внимание къде са скрити жълтиците. Пред хранилището е поставена икона, която трябва да пази семейното съкровище. На няколко места в този филм персонажите се кръстят, особено в моменти, в които се случва нещо специално. Това е елемент, който е изключително важен за целия православен свят. Дори онези, които не са вярващи в бога понякога се кръстят многозначително. За да покажат човешката си принадлежност, за да демонстрират границите на човешките си възможности. Тоест тук говорим за онези символики, които са характерни, присъщи на една култура. И на тези порядки се гледа обезателно и по условия с много любов. Любовта в руските продукции е половината на цялото. Там любов и война вървят винаги ръка за ръка. Силни емоции, винаги вписани в тежка сюжетност и заредени с поетика, която възпитава. Възпитава кой си и къде принадлежиш. Много са важни тези неща. Детайлите са ключови и говорейки за този филм трябва да кажем, че той е пропит не само на сюжетно ниво от това, което усещаме в Русия, но е интерпредатиця много добронамерена и много сърцата на това, което ще видим ако отидем там. 

Нека не пропускаме нещо важно. Сюжетът на филма е приказен, поради което са разрешени и преувеличенията и извеждането на архетипите до тяхното съвършенство. Нека обърнем внимание на този кадър. Девойката Любенка вижда, че нейният мечтан жених потегля сам да се бие с враговете, които са откраднали златото на Ростов. Тя държи дълга и невъзмутима реч как няма да го изостави сам в беда и събира купища вещи и провизии за пътя си. Щом стига до малкото магаренце тя осъзнава, че то не може да носи и нея и провизиите и още по-невъзмутимо ги хвърля на земята. Много важна бележка. Магаренцето не заслужава и не може да бъде натоварено с толкова голяма тежест. Един кадър, огромно послание. Достатъчно е магаренцето да носи момичето. Тази човечност е фундамент в славянската култура. Да, има много места, където този фундамент се зачерква и героите са готови да пожертват всичко и всеки. Но там се демонстрира решителност. Тъкмо заради човечността, когато видим деностриране на непокизъм той ужасно много тежи на мястото си. Това портретиране е нещо, което аз обожавам в руските филми. Държа толкова много на теб и те уважавам и ако се случи да те неглижирам значи залога е неистина много голям. И тук още една бележка към портретирането на девойката. Тя язди седнала на една страна. Дори тръгнала на приключение, дори смела, тя продължава да бъде момиче. На този етап от развитието на обществото това е много важно. Вече е много важно. 

Затова казах, че когато говорим за руски филм ние можем да разгърнем коментарите си и вниманието си повече към заложените смисли. Графичното оформление е достатъчно да бъде приемливо дори, но там вътре е събрано толкова много съдържателен план, че десетки страници няма да стигнат дори само да нахвърляме посоките за размисъл. Измамата върви ръка за ръка с наивизма на добрия човек. Добрият човек, който живее за да се труди, за да съшествува достойно лесно може да бъде измамен. Лесно може да бъде подхлъзнат и вкаран в дългове и беля. В този филм го виждаме на няколко пъти. Онези, които не притежават лукавство могат да компенсират проблемите само с добро сърце, права мисъл и физическа сила. Волята, разбира се, стои в основата на всичко това. Мотивацията, че аз, който съм сгрешил ще поправя грешката си, е водеща. Аз, който съм допуснал да бъда надигран и ограбен ще поправя злината. Не защото съм алчен или сребролюбец, а защото го дължа на останалите хора от моят народ. Разбира се кадъра, който съм уловила показва циганките. Какво представлява славянският свят без пищните, атрактивни и омагьосващи образи на циганите? Те лесно те премятат и могат да смъкнат и кожата от гърба ти. Съвършен портрет. Атрактивни, красиви, тарикати до последния детайл. Но благодарение на тези техни номера в действието влиза говорещият кон Юлиус. А той е много интересен като образ. Тоест приказния сюжет задължително включва магически говорещ кон, който, обаче е престоял малко по-дълко с циганите и е в голяма степен комерсиален, страхлив и себичен. И той иска да бъде тарикат. Тарикат, който попада в компанията на достойни и смели хора. Интересна комбинация.

Няма смисъл да ви разказвам сюжета на филма. Ако влезете в уикипедия там той е разказан. Пък ако имате късмета ще го откриете в ютюб и ще го гледате. На мен са ми интересни авторовите гледни точки. Обърнете внимание как е представен владиката. Той седи на огромна маса заобиколен от своите царедворци, затрупан с пищни декорации, купчини от превкусни ястия. Царско охолство. И погледа на негово царско величество, когато в двореца му нахлуват обикновените граждани на Ростов с огромно кълбо злато. Тарикат и грабител на свой ред, той приема да пази златото. И тук няколко много важни оценки. Обикновените хора от Ростов имат уважение към княза си. Князът според тях няма да ги измами и ще съхрани тяхното злато, а подир ще им го върне. Те го уважават и почитат като честен и сктойностен голям човек. Един голям човек не може да си позволи да прояви низости. Но каква изненада, на края на филма князът се опитва да им открадне златото и им връща малка златна топчица. И възпитателният момент. Ако не върнеш златото на Ростов, където то принадлежи, ще пуснем лошия и ти, царю, не мож се оправи с него. Ще ти събори замъка и ще останеш напълно беззащитен. Заплахата на властта се изправя срещу заплахата на истината. Ти си тук благодарение на нашето благоволение. Дръж се подобаващо. И князът е принуден да върне златото на Ростов. Не може да крадеш от народа си. Колкото и да си алчен. Просто няма да ти бъде позволено. Красиво послание, нали? 

Тоест филмът залага на правилните оценки и изпраща много добри послания към децата. Ако някой ден вашия княз се държи недостойно постарайте се да му обърнете внимание над това. Бихме ли могли да искаме повече от една история, която включва много злато и цар. Мисля, че затова този филм е много ценен в съдържателен план. Защото този детайл е само част от нещата, които правят впечатление, но много съществен. По същият начин в "Алиса в страната на чудесата", когато царицата заповядва да се отреже главата на Алиса малкото момиченце махва с ръка и казва "Защо ви слушам аз? Та вие сте само едни карти за игра". Тези послания правят приказките изключително мощни. Днес децата са научени да гледат аудиовизуалните ефекти и не им се обръща внимание на посланията, които дават определени истории. Мой текст беше орязан с твърдението, че децата нямат нужда да им се казва в прав текст какъв е изводът. Те сами ще си го открият. Може и така да е. Но не изглежда да е така. Попитайте децата какво са ръзбрали и те ще ви споделят общите рамки на сюжета, но какво е посланието и къде е заключена сърцевината на смисъла те нямат възможност да посочат.  

Много ми се иска за кратко да отбележа, че музикалното оформление на този филм много ми харесва. То е деликатно и едва доловимо. Повече е заложено на звуците докозване, удряне - онези звуци, които допълвят анимираното действие. Като цяло звукът е много приятно изнесен напред и музикалните включвания така дискретни идват перфектно на мястото си. Споменавам го, защото някои филми затрогнати и зашеметени от възможностите на киномузиката започват да затлачват филма и го правят тежък. Тук е добита една много ефирна звукова линия, в която отново доминира смисълът. Това, което си говорят персонажите е толкова интересно или важно или смешно, че музиката е останала някъде много отзад. Едва доловима. Спомням си, че когато гледах филмът "Up" единственото нещо, което ми хареса в него беше музиката. Ако сюжетът има толкова много пробойни или по някакъв начин олеква съдържателно, тогава музиката сигурно е важна. Но тук тя е оразмерена съвършено. Или да го кажа по друг начин. Харесва ми това, че не е натраплива и е едва доловима и цялото ми внимание се насочва към това, което се случва. На практика може и без нея, защото останалото тежи солидно.

Когато казвам тежи солидно трябва да признаем, че става въпрос за славянски прочит и ако селяните влизайки в двореца в Киев не съборят поне стените на княза то това няма да бъдат истински славяни. Защото големият гироизъм има нужда да бъде иронизиран и има нужда от страничният поглед. Направили са нещо голямо, малките хора, но са си все така непохватни и необиграни когато става въпрос за самопредставяне. И това е част от техния чар. Те са смели, самоотвержени, те са намерили начин да спасят златото, но не принадлежат към високия еталон и едно тяхно влизане събаря стени. И тук две намигания. Може би високия еталон така се е изнежил, че не може да устои на едно гюле със злато и стените му диретно падат. И втора посока за размисъл - обикнавеният човек не живее за да се прави на нещо, което не е. Той има свое собствено самочувствие и грубото му и недодялано влизанве в един дворец показва колко е несуетен, неалчен и истински. И непохватен в интригите на този лъскав, направен от няколко листа хартия свят. Това са две субстанции, които се познават, здрависват се, имат отношения, но е по-добре да стоят далече една от друга. Много интересно, нали?

Много ми хареса архитуктурата на Ростов. Къщите, които стоят наклонени, атрактивно килнати по терена показват няколко неща. От една страна те носят белезите и стилистиката на характерните северняшки дървени руски къщи, а от друга страна те са килнати и наклонени, зашщото са построени съобразно терена. Тоест хората не са променили средата за да бъде тя подходяща за тях, но напротив нагодили са се по естествените форми на земята и съществуват в мир и синхрон с нея. Много са интересни къщичките, когато различните автори искат да ни ги представят в анимирания наратив. В анимациите къщите могат да се изправят и да се преместят Могат да имат най-различна форма, но най-вече те отразяват характера на средата. И тук случаят е точно такъв. На мен това много ми хареса. И ми хареса чувството за хумор, с което една скала събори вдсички сгради в Растов, но не можа да събори черквата. Нито в началото на филма, нито в края златната топка успя да събори черквата. Знаете ли защо? Защото е валидно правилото "С нами бог". Тук в България ние казваме нещо сходно. "Само напред и само нагоре. По пътя на Бога." Тези неща остават неразбираеми за някои други култури. Пак ще го кажа. В славянския свят дори невярващите в господ имат едно наум. И дори те се кръстят, защото този жест подчертава, че са част от една православна общност. Църкавата е несъборяема. Скала пусни отгоре и постройката няма да падне. Топка злато ще се разбие в нея. Толкова много символика има в тези няколко кадъдра, че човек може книга да напише само за тези послания.  

Самоиронията и конфликтите, които са заложени в сюжета. Това е една съвършена комбинация от образи, които еманират определени социални функции. Девойката е готова да следва големия герой навсякъде, но когато опира въпроса за избора тя иска деца, семейство, спокойствие, любов. Любов. Колко е важна любовта. Толемият герой иска да победи врага, да върне загубеното и е готов на смърт. Готов е да се изправи сам срещу всички, защото инстинктите му подзсказват, че носи достатъчно сила за да го постигне. Говорещият кон е комерсиален. Търси лесният път до парите и така бандата се разделя на един кръстопът. Бабата тръгва с момичето. Разбира се, че образа на старата майка, съвършената майка винаги ще гледа да си опази момиченцето. Това е културен феномен при много култури, тук е особено ярък. Жените ще пазят до последно девойките. Защото девойките са бъдещите майки. Те самите са бъдещето. Те трябва да бъдат възпитававани на свой ред да пазят живота и бъдещето на всяка цена и докрай. Дори прегърбени и едвам да ходят бабите учат внучките си, майките учат дъщерите си, че децата са всичко и са най-важни на света. Еманация на майчината закрила в лицето на бабата. Дядото тръгва след юнака. Защото юначното начало, превръщането на момчето в мъж има нужда от морална подкрепа. Без тази подкрепа няма да има израстване, но изключително важно. Дядото ще каже на юнака - "какво толкова, тя е само красива, умна и добра. Ще плачеш, ще страдаш, до края на дните си все за нея ще мислиш. Голяма работа. Така ти било писано, не се ядосвай." А бабата ще каже на внучка си "е, мъже колкото искаш. Ще се омъжишщ за някой по-послушен. Ще му гледаш децата, ще се дразниш от всичко, никога няма да бъдеш щастлива, защото няма да го обикнеш. Пък щастието не е за всички. Не се ядосвай." Конфликти, конфликти и истини. Просто прекрасно построено. На мен наистина много ми хареса. И самоиронията и контраиронията, и шегата с ултимативната мечта. 

Филмът не случайно има многобройни награди и дори чуждестранни. Но на този конкретен филм аз бих дала повече награди и признание. Защото виждате ли, когато мине времето осъзнаваш, че има много на брой интересни и добре разработени истории. Но някои от тях блестят с това, че са били по-оригинални като замисъл и са добре разработени. Какъвто е случаят с Wall-e. Други блестят с това, че са много хармонични, какъвто е случайт с Frozen. Някои са причудливи. В това число са мултипликациите на Бъртън, които ни грабнаха. Не с технологичния процес, а с идеята си. Смелата заявка в избора на сюжет и разбира се добре разразботен. Някои бяха първи в нещо, други първи в друго. Това са хиляди анимационни филми. Но има и такива филми, които още на сценарно ниво са били самороден диамант. И в този смисъл тук трябва да се отдаде особено внимание на сценаристите.Защото те са успяли да въплатят в едно общо тяло приятна и динамична история и вътре в нея да покажат сърцето на змея. Не само, а то тупти.Славянския феномен "риба, рак и щука" тук е въплътен. Виждат се и природната доброта и смелост, решителност и дори моментите на незнание. Вижда се отсъствието на алчност, виждат се прекрасни достойнства и качества. Наистина комплимент за сценаристите. Ние рядко говорим за това кой е написал една история. Особено, когато това е сценарен екип, а не бива да бъде така. И ви обръщам внимание на още нещо. Има сюжети, които са уж нищо, а вътре е океан от интересни неща. Помислете над това.  

Старото и новото. В новия свят ние сме толерантни. Възпитават ни, че каквото и да се говори или да се прави ние трябва да се държим културно и сдържано. Новият свят, респективно, е болен. Виж в стария свят нещата са различни. Говорещият забавен кон казва нещо неуважително към двамата възрастни и на секундата имате сцена, в която бабата и дядото бият кончето и му тъпчат устата с шишарки за да не може повече да говори обидни неща и да ги нарича стари и ненужни. Стари и ненужни? Бой. Немедлено. Защото в стария свят онези, които не почитат възрастните хора биват наказани веднага. Защото възрастните хора не са толкова безгръбначни като новите млади толерасти. Дребен детайл, но е вътре. Ти кого наричаш стар и неважен? Аз мисля, че ако изкуството за деца имаше повече такива моменти, самите деца ще растат с по-голямо уважение към възрастните. Защото това, което се получава днес, е че 15 годишно дете определя и родителите си и всички по-възрастни като "стари, изкуфяли, нетолерантни и дискриминиращи динозаври". Я пак? Виждате ли? За това става въпрос. А ето тук в това филмче през шегата, хумора и закачката детето разбира, че трябва да внимава какво говори за възрастните хора. Всъщност това много ни липсва и ми хареса, че го видях разработено в този сюжет. 

  

Големият герой Светогор се появява мимоходом в действието. Той е въведен в действието като ментор, но после разбираме, че е бил само резоньор. И защо мислите? Това е много интересен момент от филма. Когато сме тръгнали на лов за смисли ето ви един смисъл, който си заслужава. Приказките днес не са като някогашните приказки. И героите днес не са като някогашните герои. Затова е необходимо да видим един истински митичен герой и да се огледаме в него. Мъжествен, силен, всемогъщ борец за правда и свобода. Големият, известният Светогор. Няма нищо по-хубаво от това едва прохождащият герой още в началото да получи възможност да поприказва проне малко с голям герой. Аз съм имала такива моменти, разбирам за какво става въпрос. Това е една специфична приемственост, която оставя върху теб завета на предишния. Неформално въвеждане в ордена на нещо, което винаги трябва да бъде стойностно. И какво показва опита? Ако не тръгнеш по стъпките на големия герой винаги си в грешка. Ако тръгнеш по-късно, осмислил света през собствения си опит, то тогава ти си готов да градиш и надграждаш. Това литературно отклонение не е никак само отклонение. Героите трябва да бъдат почитани, трябва да бъдат пазени, Светогор е такъв образ и той влиза с гръм и трясък за да впечатли новаците. 

 

Но каква изненада. Времето на Светогор е отминало. Време е да го изпратят на дългата му почивка и да го оставят да си доживее старините на спокойствие. Нещо, което му се полага. Да бъде помнен като голям герой, да доживее старините си. Защото и това е привилегия. Да доживееш старините си. Младите хора днес не го осъзнават. Те не осмислят стойността на живота и затова с такава лека ръка приемат смъртта. Чуждата смърт, не разбирайте, че са пълни дебили. Те не осмислят собствената си тленост и не могат да разберат, че ако не се застъпят за правдата животът им е пропилян. И на края на живота на големия герой неговите ученици, последователи се отнасят към него грижовно и с топлина. Бабата го завива за да спи спокойно. Изключителен момент. Рядко съдържателен и много силен. Дано децата разбират и осмислят това отношение, защото без дедите, без корена и те самите нямат бъдеще. Но нека бъде едно свято бъдеще за да са си заслужавали всички битки. Няма да съжалявате ако гледате този филм. Той е от тези, които наистина ми харесаха.  

Ну погоди, каникуль, 2021

Ну погоди, каникуль

Режиссёры Андрей Жидков

Алексей Игнатов
Джей Лендер
Максим Волков
Сценаристы Вячеслав Благодарский
Максим Аксёнов
Дмитрий Будашкаев
Александр Санатовский

За някои хора е изненада, че вече е създадена поредица от филмчета като продължение на така любимите на всички анимации от оригиналната поредица "Ну Погоди". Новата анимация има обновен вид и съвсем естествено това предизвиква определени въпроси. Тъй като новата визуална стилистика изменя цялостно и то на концептуално ниво творческите решения. И затова трябва да изясним нещо. Аудиторията днес е различна от аудиторията през 69-та година. Тя привикна да гледа, особено децата, анимации, които са изпълнени в определен стил. Това, което наричаме 3D анимация. На екрана всичко е 2D, но въпреки това хората свикнаха да го наричат 3D анимация отбелязвайки с това определени течения в стилистиката на анимационните филми както и вписаните в игралното кино анимирани образи и предмети. По силата на това да направиш римейк или продължение, както и да го наричаме, изисква да се установи какво ще очакват да гледат децата. Освен това има нещо много важно. Днешните деца играят особено много компютърни игри и вътре в новите филмчета има моменти имитиращи игра. От една страна, защото това е близко до децата, а от друга защото най-вероятно такива компютърни игри са създадени или ще бъдат създадени за децата. Това са новите реалии. И е напълно естествено те да бъдат отразени и въплатени вътре в новия випуск. Когато взимаме предвид това, че светът е различен трябва да вземем предвид и голямата тежест, която беше поставена над цигарката на вълка. Тя беше сочена като вредна и опасна за децата. Въобще няма да коментирам, че други персонажи, които децата виждат и срещат държат цигари, но никой не го коментира. Факт е, като резултат, че новият вълк не е пушач. Тоест авторите са се съобразили с максимален брой условности и са създали филмчета, които да отговарят на необходимите съвремени реалности. 

За сравнение ето една картинка на стария вълк. Той е разпасан, гневлив, държи се нахакано, невъзмутимо, невъзпитано, угоднически само когато полицаите са наблизо. Старият вълк откровено не харесва зайчето. Понякога иска да го изяде, а понякога иска да го докопа с неопределена цел. Понякога иска просто да го прецака, защото му се дразни. Защото за вълка всичко в зайчето е дразнещо. И винаги е прецакан. В стила на том и Джери върху главата му се стоварват безпорядъчен брой беди и това е причината чувствайки се измамен и излъган да се заканва. Може да се каже, че неговата блезпардонност поставена в единия край на поведенческите норми е компенсиран от другата крайност. Доброто зайче, което изглежда миловидно. Но нека не забравяме, че дори доброто зайче знае и използва някои номера за да се измъкне от вълка. Тоест в стария филм контрапунктите са много ярки, конфликтът е директен, сериозен и е личен. Номерата, които си правят двата образа, вълкът основно, са грубиянски и биха имали фатален край, точно както в "Том и Джери", ако това не беше анимационно филмче. Този вълк ние харесваме и обичаме и неговата цигарка портретира по перфектен начин и наглостта му и хулиганствата му. 

Но както казахме, действителността в света се е променила. И новият вълк има много по-миловидни и външност и характер. Той пак прави номера на зайчето, но номерата, които измисля са свързани с неща, които децата днес ще разберат. Няма люта закана, а моменти на дразнения. Номерата не се правят за да бъде нъпълно съсипано зайчето, но за да бъде добито превъзходство. Новият вълк е доста по-нарцистичен и търси внимание, отношение, лидерство. При него нещата са повече състезателни отколкото "аз или ти". И причината за това е основата на сюжета. В сериите, които успях да изгледам конфликтът между вълка и заека е изграден в голяма степен над опитите на вълка да отмъкне красивото момиче за себе си. Но тя харесва повече заека и голям брой коцузни ситуации започват от опитите на вълкът да я впечатли или да спечели нейното внимание. Поради тази причина комичните моменти не извират директно от конфликта между заека и вълка, а повече от неуспешните опити на вълка да добие този набелязан трофей. 

Малкото зайче вече не етолкова малко, а е напротив един пораснал и самоуверен заек. Той не само се радва на вниманието на красивото момиче по условие, но подхожда със снизхождение към вълка. Не му се ядосва на глупостите, не се дразни на номерата му. Той е един завършен модерен образ и задава модел на уравновесено поведение, което трябва да диктува, че когато се изправяш срещу идиот е по-добре да го игнорираш. А ако не можеш да го игнорираш трябва да подхождаш с разбиране и внимание. И тук в тази си част това е един съвършено нов филм, който концептуално е доста различцен от стария филм. Вероятно някои хора биха намерили това за промяна в смисъла и вероятно биха били прави. Но никога не трябва да се забравя, че новият филм е създаден има няма 50 години по-късно и е нормално дискурса, който отразява да е различен. 

Така, че си заслужава да бъде гледан и ще ви разсмее. Има много забавни моменти и те са  построени в една нова действителност. Със сигурност най-важно е децата да го оценят, защото е направен за тях. Ние като хора, които харесват и старото и новото можем да се насладим успешно и на двете, но за тях е по-различно. Те искат игрите и играчките им да изглеждат по модерен начин и отбягват неща, които са създадени в стар стил. Така както отбягват четенето на книги, което е изкуство в стар стил, по същият начин е възможно да избягват и анимации, които са създадени в стар стил. Не забравяйте, че тези поколения мислят, че Спондж Боб е красив.Това са културни пластове, с които ние не боравим. Тоест коментара над този филм винаги ще се върти около новите действителности и новите деца и не за друго, а защото го предхожда много различен прочит на двата образа в старите филмчета.   

Той е създаден с атрактивни мизансцени, добре подредени, интересни. Шегите са забавни, ведри. Настроението му е прекрасно. Самата анимация е както може да се очаква много приятна за гледане. На някои места, особено в планински разходки като този кадър, е оставена предумишлено по-семпло разработена средата за да напомня за компютърна игра. Децата харесват тази стилистика, свикнали са с нея. И това оказва голямо влияние върху стилистиката на филчето. Някои хора може да кажат, че изпитват съмнение дали е трябвало да бъде създаден и това е разбираемо. Ние твърде много харесваме старата концепция на оригиналния филм, но трябва да приемем и новите действителности. А в тях децата имат потребност от нов прочит за да разбират вълка и зайчето. Вълците и зайчетата в новата действителност са различни. 

Поддържащите образи са разработени като приветливи приятелчета и са наляти със смисъл на една в пъти по-голяма толерантност и разбиране. На концептуално ниво те също отразяват по перфектен начин наратива на съвремието. В старата поредица те бяха странични наблюдатели, неволно замесени, жертви на пакостите и в значителна степен тяхната реакция на гняв и самозащита помагаха на зайчето да се измъкне от капаните на вълка. Което правеше конфликтите в сюжета много по-интензивни. В новата поредица те са разбиращи, мъдри, много по-зрели, може да се каже "пораснали" емоционално и реакциите им са много по-премерени. Разбира се разработени са по красив начин, който да се хареса на децата. 

Това филмче предизвиква повече въпроси по отношение на хода на времето. Начинът, по който сме гледали на света преди 50 години и това какъв искаме да го представим днес. Въпросът не е толкова художествен колкото социален и социолозите и психолозите са онези, които днес могат да ни дадат по-любопитни и интересни коментари над него. Как са еволюирали обществата? Каква представа имат за себе си? Какви проблеми ги вълнуват? Как гледат на конфликтите? Как гледат на самоинициативата? Какви са оценките им когато са странични наблюдатели? Каква е оценката, когато някой ти създава проблеми? Кое се определя като забавно и кое предизвиква гняв днес и с какво е била различна някога? Какви са посланията, които трябва да достигнат до децата? Какво е значението на ремейка в рамките на психологическият феномен на забравата? Има ли опит да се реконструира разбирането за миналото? Направен ли е опит да се съхрани отнова, което сме намирали за ценно в миналото? Направен ли е опит да се омаловажи това минало чрез преработването на негов маркер? Направен ли е реверанс към нещо, което ценим или е експлоатирана щикотлива тема? Защото промяната в изразните и художествените средства е само една малка част от нещата, които можем да изкоментираме.-

 

Следващият сезон ще излезе много скоро и аз ще го гледам също така с удоволствие. Докато го гледаш мислиш за всички тези неща, които изброих, но настроението на сериите е много ведро и приятно. То оставя положителна емоция и в голяма степен е забавно. Ще ви разсмее на някои места. Феноменално, но факт, веднага след като гледате поредицата възниква потребност да си пуснете старите филмчета. Те се стриимват постоянно. Качени са на много места и лесно се откриват. Не само е приятно да си ги припомним, но и по някакъв специфичен начин веднага те връщат някъде назад в едно време, което е различно. Много е интересна тази комбинация от старо и ново. Интересно е противопоставянето. Интересно е когато се опитваш да ги сравняваш. И е интересно да се опитваш да гледаш на тях като на два отделни дискурса.

Scavengers reign, 2023

Scavengers reign
режисура и сценарий

Joseph Bennett and Charles Huettner

Тази анимация е еманация на културата на съвремието от гледна точка на това, че е белязана от огромно насищане на оригинални художествени идеи на ниво концептуално изкуство и от друга страна е белязана от особена форма на жестокост, гнъс и гадости. Тя представлява еклектична амалгама между западния и източния фантастичен ареал и е много интересна. Ако трябва да кажем дали си заслужава гледането определено отговорът е "да" и то по много причини. Независимо от това, че е кървава и на места гнусна тя има много приятно развиващо се действие в три успоредни сюжетни линии събиращи се в края на първи сезон в една обща. Освен това тя е разказана по интригуващ начин и онова, което би могло да бъде считано за семпъл сюжет - оцелели астронафти се опитват да стигнат до кораба си Деметра, но приземяването им на непозната и опасна планета води до безкрай от микро сюжетности. Тази семпла структура дава огромен брой възможности да бъдат разказвани не само интригуващите микросюжети, но е насечена от реминисценции как се е стигнало до инцидента. Много е приятно това, че освен враждебната в много случаи среда има няколко плана на антагонизъм. Веднъж местно същество с отровено съзнание, втори път причинителят на катастрофата, който е член на екипажа и трети път антогонистични действия и проблеми създава друг екипаж, който преследва свои лични цели. Така на четири нива, защото и самата природа не е особено благоприятна, идват проблемите и перипетиите, което прави действието много интересно. И не на последно място трябва да отбележим, интереса се поддържа и от това, че някои от героите губят въпреки битката за оцеляване, своите животи. Което повдига залога и прави нещата да изглеждат истински.  

Едно единствено нещо може да бъде откроено като много неприятно и това е, че тук пропагандата не е пропуснала да се разпише и филмът е белязан от нея. От една страна той е категоричен маркер за времето си и това е хубаво. От друга страна щеше да бъде много по-хубав ако този елемент беше прескочен. Показани са любовни отношения между две жени, доста стилизирано и без излишни детайли, но въпреки това е дразнещо. Защото можеше да бъде друго, защото тази тема се изтърка, защото не е атрактивно и не допринася към произведението на изкуството, но създава един въздух и едно усещане за преднамереност. А това стои фалшиво и отнема от стойността на филма.  Става въпрос само за няколко мига, но си заслужава да се спомене. Това е филм за възрастни и не е по никаква причина съществено. Това, което го прави съществено е факта, че това е постояно повтарящ се дискурс във всички произведения на изкуството и масовият характер на този дискурс става дразнещ. А не, че е кой знае колко важен или представен грозно. Напротив дискретено е вклинен. Между другото от гледна точка на фантастиката и концепцията, че там горе в космоса при ограничен брой спътници в един космически кораб такива емоции е по-нормално да възникнат, в такава една логика на размисъл това стои на мястото си. В този смисъл проблемът не е във филма, проблемът е в преекспонирането на темата нявсякъде другаде.

Аз не извадих много кадри демонстриращи концептуалното изкуство заложено вътре, защото не искам да развалям удоволствието от гледането. Това, с което е ценен филмът е в интерпретирането на формите и функциите и начинът, по който е представен един непознат, чужд свят. Интерпретацията е на ниво химия, физика, биология, но също и геоморфия от гледна точка на това, че има много елементи представящи форми и образувания, които са интересни. Много напомня за аватар от гледна точка на това, че на тази планета има движеща сила, която обединява по някакъв начин всичко съществуващо и помага за хармонията, в която тези същества са вписани. Но като казвам, че напомня това не бива да бъде чуто буквално, а по-скоро бележката е, че по същия начин като в Аватар има причудливости, които успяват да станат интересни като хипотеза за един радличен свят.

Използван е и елемент на заплаха, който ни е известен от "Пришълецът". Интерпретирано по различен начин едно такова паразитно същество в тази реалност, обаче, може да бъде победено. Създава напрежение, изисква саможертви, подстазва, че колкото и да си внимателен няма никаква гаранция, че ще успееш да се пребориш с обстоятелствата. Защото винаги има неща, което дебнат да те унищожат, използват, изконсумират и някои ще паднат подкосени от тези опастности. Пак казвам действието върви интересно. Въпреки, че представлява една голяма разходка, нека бъдем честни, това е една интересна разходка през непознатия нов свят. Фантастиката е място, където представите, концепциите и идеите могат да се развихрят и свободно да изградят хипотези. И това ги прави особено ценни. Те са длъжни да допуснат, че в някои аспекти на битието си, новите неща може да се окажат опасни, жестоки и дори гнусни според нашите представи в момента. Но това е част от тяхната сила - да провиждат хипотези невидяни в действителността. Да изкажат предположение какъв би бил досега на човешките същества с една такава нова реалност и съответно какви ще бъдат и последствията.   

Злият демон дълбоко заровен вътре в някои хора има интересно измерение - тази бруталност и произтичащите конфликти вътрешни и външни са трудни за преодоляване и повишават залога.  Себичният, жадният за някаква лична полза готов да пожертва всички останали заради някаква собствена представа за това кое е ценно и как трябва да се действа обикновено е събрано в корубата на симпатично човешко тяло. Необходими са съответните обстоятелства тази вътрешна грозота да бъде извадена навън и показана в пълната й картина. Един човек сведен до дъното на инстинктите си за оцеляване, омагьосан от фалшиви представи защо прави това, което прави. Скрит зад лъжата, че го прави с някакви положителни цели и изяден до дъното си от опита да избяга от това в какво се  е превърнал. Да се страхуваш да признаеш пред себе си, че си чудовище не е най-страшната част. Най-страшно става тогава, когато приемаш този факт и навлизаш в откритата фаза на приемане и себеосмисляне, където всяко действие вече е оправдано. Казва този образ "Майната му" е готов да приеме истината. "Аз съм това, което съм." Останалите не ме интересуват и дори беглите остатъци от човечност и правилни морални устои не могат да надделеят над това, което си станал. През грешките, през себичността, през купчините с лъжи, които е трябвало да генерираш по пътя към онова, което мислиш, че е твоя цел. 

  

Една от антагонистичните колони в действието е местно същество притежаващо телепатични и специфични когнитивни умения. То влиза в сънанието на члена на екипажа, който е причинил катастрофата и двете съзнания започват да се хранят едно от друго като крайният резултат е добиването на мощна и непримирима еманация на омразата към другите. Омразата към чувството за вина и всеки опит и желание следите от стореното да бъдат заличени посредством унищожаването на другите хора. Тоест не е достатъчно ояждането с нова субстанция, не е достатъчно израстването до крайните стойности на собствената личност. Необходимо е също така да се отмъсти на другите хора за вината, която наслояват в чудовището с дребната подробност, че са все още живи и знаят какво е направило. И всичко това е показано с кървави сцени, убиства, ненаситно поглъщане на нови и нови жертви.

Изборът на стилистика, в която е разработена тази анимация е интересен. Хората са нарисувани малко по-стилизирано от средата, от мизансцените. Особено онези мизансцени, които са по-статични. И е добит рисунък, който е приятен за гледане. Обърнете внимание, че земята в този кадър е разработена по-подробно от движещото се стадо животни по нея. Това се вижда ясно в много кадри и създава по-пълнокръвен и детайлен образ на онези неща, които си заслужава да бъдат разработени по-детайлно или които от художествена гледна точка ще дадат завършен вин да анимацията. Съвремените технологии дават неограничен набор от възможности в създаването на анимации. От съвършена и абсолютно имитираща действителността до стилизирана стилистика. Приятно е, че за този филм е избрана стилистика напомняща за старите рисувани на ръка анимации въпреки, че ние ясно съзнаваме, че и тук са използвани различни програми. Такъв е момента в развитието на изкуството, че избора на стар стил анимация започва да стававсе по-интересно. Или пък можем да приемем, че ние сме се изкривили. Успешно виждаме красотата и в старото и в новото, но всичко, което започва да става прекомерно технологично се отдалечава от онова, което сме свикнали да наричаме анимация. 

Концептуалното изкуство е една от големите сили на анимациите. Да, сюжетът е важен, но в пъти по-важни са художествените решения и как е представен този сюжет визуално. Защото това е анимация и всичко е възможно в нея. Но ето една ремарка и към това. Ние видяхме достатъчно много филми, в които анимирани персонажи бяха вписани в игрално кино. В "Transformers" гледахме филмите не заради сюжета, а за да се насладим на екстремните сглобявания и преоформяния на роботите. В поредиците на Марвел гледахме за да видим не историите, но всички онези анимирани чудеса, които правят персонажите. Приказки за възрастни с екстремни визуални ефекти. По същият начин като в Аватар. Защото там фантазията и изкуството се развихриха и беше наистина интересно. Сега чета, че интересът към продукциите на Марвел и изобщо от този тип е спаднал и някои го отдават на едно своеобразно пренасищане на пазара с тях. Не съм сигурна, че това е причината. Мисля, че тя е повече социокултурна. Аудиторията на тези филми в момента е заета да гледа, чете и осмисля други аспекти на съвремието и в новият социален дискурс тази вълшебна приказка вече не е важна. Тя е все така красива, ефектна и интересна, но не е важна. Има много причини. Една от тях е съсредоточаването върху женските персонажи. Това не бива да бъде омаловажавано, защото аудиторията, която този вид продукции таргетира разбира женското и мъжкото по различен начин. Аудиторията на тези филми има ясно изградена концепция за тези неща. А новите хора, които биха приели тези промени с по-голяма лекота, те пък не са аудитория на този тип ефекти и са на съвсем различни вълни. 

 

Интересен фрагмент, който си заслужава да се спомене е среща с извънсюжетен фантастичен фрагмент, който един от персонажите вижда. Раждането и умирането на едно същество. Ражда се, извършва просто действие и умира. Няколко мига. Тази поетика вписана вътре в сюжета е много интересна и по отношение на нея два персонажа  разменят оценки. Единия споделя, че е станал свидетел на нещо необикновено, дълбоко като смисъл и ценно. А другият казва, че единственото важно нещо е да оцелеят и дори не жевае да чуе преразказ или коментар над видяното. Тоест дадени са ни двете гледни точки към битието. В едната битието е предсктавено като миг, съвършен, красив, отчайващо кратък и поради тази причина специален. А в другата гледна точка битието е оценено като битка за оцеляване, в която няма време за изживяване на тежки и дълбокомислени емоции, нито впечатления. Разумът, който се сблъсква със своята мимолетност избира да не разсъждава особено много над нея. Напротив, фокусът трябва да бъде не над стойността на този миг, а в пребродването да следващата възможност за оцеляване. Истината е, че този фрагмент може да бъде тълкуван и по други начини, но това е една добра отправна точка. Има поетика на сблъсък между това, което виждам и това, което искам да видя и да изживея. Интересно е.

Прочетох коментари и въпроси от страна на зрители дали ще има втори сезон на този сериал. Хората са му дали високи оценки и са го харесали така, че най-вероятно ще има втори сезон. Но от друга страна той няма масов характер и няма да бъде по вкуса на широката аудитория. Защото ако е необходимо да сменям канала, когато децата влизат в стаята, това предполага една по-голяма дискретност при гледането на такива анимации за възрасктни. Факт е, че съвремените деца гледат точно такива картинки в интернет. Разпорени същества, висящи черва, гадости и кървища и този вид изкуство е на свободен достъп. Ние не се заемаме да питаме защо това е така. А единствено отбелязваме дребната фактология, че на фона на споменатото този филм е даже доста лек. Ако попитате едно дете за сюжет, който гледа в момента то ще ви разкаже, че има една ръка, която е останала след смъртта на майката и тази ръка преследва персонажа за да му напомня за конфликта със смъртта на майката. Или пък баща прострелва сина си с пушка и съответният въпрос "Не е ли яко?" И т.н. С оглед на това тази анимация си е съвсем на мястото. Фантастика, чието действие се развива някъде в бъдещето и някъде далече на една непозната и опасна планета.   

Шайбу! Шайбу!, 1964

Режисьор Борис Дежкин
сценаристи  Александр Кумма, Сакко Рунге

Този анимационен филм е част от златната колекция с анимации от 20 век. Неговата художествена стойност много отдавна вече не е самостоятелно явление, а е свързана на концептуално ниво с идеята за една специфична духовна атмосфера. Защото този филм е като много други произведения на изкуството маркер за тази духовност и култура. И затова казвам, че художествената стойност на самият филм неизбежно вече е натоварена и с допълнителен смисъл отразявайки дискурса на една епоха и същевремено вписан в новата епоха живеещ свой собствен живот. Но това, което сега казвам важи за огромен брой произведения на изкуството от този период. Културните черти, отражението в мирогледа, светоусещането, чувството за хумор. Например взаимодействието между персонаж, който е един от публиката показан като представителна извадка на цялата публика и друг, който е аматьор хокеист е много показателно. Аматьорът хокеист наблюдава отбора отблизо и се ядосва на загубите. Сбърчил е вежди, напрегнат е. Запалянкото се забавлява със загубата и за него кой печели не е важно, важно е това, че става добра игра. Двамата разменят по една снежна топка. Това е хумор в стар стил. И между другото е изключително добър начин да се портретира от една страна отношението към играта на отделни групи, но и да се демонстрира важността на случващото се. Тази размяна на снежни топки е демонстрация, че се случва нещо голямо.

Иска ми се да обърнем внимание на рисунъка и подбора на стилистика. Филмът е рисуван на ръка и при спиране на случайни места може да се види колко голям е разкрача в кадрите, тоест позите на анимираните герои на някои места имат огромно изместване. Днес анимациите се изработват по различен начин и няма такъв голям преход от поза в поза при подредбата на кадрите. Напротив, днес за разцъфването на едно цветенце, което заема 5% от площта на кадъра се рендва гладка последователност от кадри. Такава е съвремената технология. Когато се рисува на ръка, обаче всеки кадър се изработва поотделно и това води респективно до търсене на оптималния брой кадри, които да ви дадат гладко развиваща се картина. Тоест майсторството в добиването на анимационен филм изисква блестяща преценка колко кадъра могат да бъдат прескачани без това да отнеме от анимационният ефект. И понеже този анимационен филм се характеризира с изключително висока динамика на движението и персонажите непрекъснато тичат и правят резки придвижвания ето, че трябва да се обърне внимание на прекрасният подбор на стъпки в изграждането на анимационния ефект.

Семплите фигури на персонажите от гледна точка на концептуалното художествено решение също са много интересни. Тъй като е анимиран спорт и има много движение фигурите не могат да бъдат прекалено комплицирани. Тоест търсен е баланс в стилистиката, който да направи анимирането от една страна по-лесно, но от друга страна и по-четливо. Тичат хокеистите по леда, премятат се, бутат се, шайбата хвърчи между краката им и ако всичко това е нарисувано с прекомерно количество детайли в общия рисунък може да стане неразбираем. Затова по-семплата стилистика на рисунъка всъщност прави анимацията много четлива и вниманието може да се съсредоточи над играта, над действието.  Но нека се обърне внимание на това, че те са стилизирани така, че не само да бъдат четливи и разбираеми, но и запомняеми. Преносители са на специфична характерност. 

Между другото на този кадър, както и на много други се вижда колко добре художниците познават позите на хокея. Наклоненото тяло, првиведено напред тяло, финтовете между играчите, смръщените погледи, заканите, номерата и ударите - всичко това е част от хокея и е портретирано по един прекрасен и много забавен начин. В крайна сметка тази анимация не разказва някакъв сложен сюжет, а един хокеен мач. И трябва да се отбележи, че от многото неща, които се случват на леда по време на игра това филмче е събрало едни от най-ярките и харатерни за играта моменти. Ако след 5000 години някой гледа тази анимация ще разбере прекрасно настроението и духа на играта хокей. Наратива я е представил брилянтно. 

Хубаво е да се обърне внимание на това, че тази анимация не е единствена, а е част от цяла поредица анимации на спортна тематика и дори има други серии, в които отново сме на леда, отново сме със същите играчи, но се разиграва друг мач. На леда попада кученце, играчите се съревновават и си правят номера един на друг, но пазят кученцето. После се появява и коте и така нататък. Появяват се елементи, които демонстрират едновремено и настървението на играта, защото хокеят е агресивен спорт, в който нерядко се стига и до пердах. Но се демонстрира и човечността на играчите. Пак казвам, един цялостен мироглед, който е закърмен от епохата си с дълбоко чувство за самоирония, превъзходно чувство за хумор и оттам извират брилянтни художествени попадения. 

Звездите някога и звездите днес - можем да забележим, че и тогава и днес те са едни позьори. Специално внимание е обърнато на това посредством портретиране пълно с ирония. От една страна с ирония, но от друга страна това е направено без да се загуби и топлото отношение към противниковият отбор. Тоест вътре в конфликта на играта, там където е изграден, нашите играят срещу професионални спортисти, там въпреки иронията насочена към професионалните надувки е запазено и в голяма степен доза на добро отношение, защото за да я има играта, за да е игра, а не война трябва да се пази това положително отношение. И това се усеща. През подигравката на автора как се снимат звездите. През това как непрофесионалният играч ги пунтира за да разсмее местния отбор. През това кой какви финтове прави и как се държи на леда. През това кой как гледа на играта. Цялата тази интрига е наситена с малки моменти на характерно поведение, уловено, хиперболизирано на някои места и добре показано.

Играта с два стика е част от показното. Професионалните играчи са толкова добри, че могат да ти играят насреща не с един, а с два стика. Това им е работата, те са ненадминати. Да ги победиш е геройство и това вдига напрежението във филмчето. Показвам този кадзър, защото искам да обърна внимание на това, че не са подминати интересните детайли, не са прескочени възможностите да бъдат портретирани. Говорим за една много пълнокръвна и добре обмислена анимация, която е заложила на тежък конфликт, семпъл сюжет, и безкрай от ярко потретиране. Сами разбирате, че някои съвремени анимации, които залагат на сюжетност съдържаща се в това пет персонажа да отидат от точка 1 до точка 2 за да проверят защо котето не е дошло днес да играе с тях. Да установят, че не е получило нито една картичка за коледа и това го е вкарало в тежка депресия и всички да се опитат да го зарадват като му напишат картичка и това разиграно в дълги, статични и безсмислени сцени е нищожно пред действие изпълнено с толкова много динамика и толкова ярко портретиране. 

Чувството за хумор. Аз постоянно го споменавам и това не е случайно. Защото това специфично чувство за хумор е един от фундаментите на високия пилотаж. Вътре в него и иронията и самоиронията са изведени до висоти. Разлютеният професионален играч удря толкова силно по леда, че си забива стика. Но е толкова вглъбен в играта, че е необходимо да му бъде помогнато. Как се помага на забит в леда стик? Разбира се, че се реже с трион, защото друг начин да го извадят няма. Нито играча нито стикка. На практика в този кадър виждаме не просто стика забит в леда, а виждаме цялият играч, който се е забил заедно със стика си в леда и ако не го отрежат няма да може да се измъкне. Залепнал е в някакъв момент на играта и силово трябва да бъде изваден от този момент. Възникващите проблеми са в прекрасен унисон с предложените решения. Всичко това е част от художественото решение. Авторите се подиграват на персонажите, осмиват ги, но го правят с обич. Когато говорим за авторовия глас - ето един момент, в който авторовия глас се усеща много силно. Също както и в момента на пристигнате она професионалния отбор, снимките и цялостното им портретиране още с излизането им от автобуса. Освен това рязането на стика с трион е манифестация и закачка от особен вид. Ние виждаме, че направихме тази анимация като истинска, мача е истински, всички потънахме вътре, но не забравяйте, че все пак е анимация. А в анимациите стават и шантави неща.

 

Между другото, но съвсем не маловажно е звуковото оформление. В съвременните анимации на някои места има известен проблем със звуковото и музикално оформление. Например новият филм "Ну Погоди", на който ще отделя специално внимание, има известно изместване в това отношение. Там е направено нарочно заради компютърните игри, които съпътстват филмчето, но каквато и да е причината музикалното оформление е много важно да кореспондира на това, което виждаме на екрана. Да не е прекалено истерично както са истерични няколко секунди в "Козя история". Но да не е и прекалено лежерно и успиващо. Майсторството на режисурата и подбора на мелодиите, особено, когато трябва да са в унисон с ритъма на филма са изключително важни. 

Този кадър го извадих, защото образа на запалянкото е очарователно портретиран. Всички останали са седнали на пейките около пързалката, но най-големия фен не може да се задоволи с това. Пръв пристигнал той бързо се изкатерва по едно дърво и заема най-доброто място. Активен е и е много ентусиазиран. Защото този мач се играе не просто до победа. Този мач се играе за да достави радост на хората, които са се събрали да гледат. За някои този спорт е хоби, за други е страст, за трети професия. И тези видове функции на хора къмту спорта хокей са показани през различните персонажи забавно и находчиво. Включително е приятно това, че между запалянкото и червенокосия непрофесионален хокеист възниква размяна на снежни топки. Може би спор кой разбира повече. Може би спор кой обича хокея повече. Но в няколко мига е отразена една допълнителна илюстративна сюжетка.

Разказвали са ми, че в едни предходни моменти, горе долу по времето, когато е рисувана тази анимация, публиката на хокейните мачове е била толкова захласната в играта, че освен бой на леда се е случвало да се разрази и търкал в публиката. Съпруги на играчите са се хващали за косите заради това кой кого е финтирал. Този вид емоционалност е показана през зрителя заел най-доброто място горе на дървото като страничен микро сюжет закачка. И малкият детайл, че той идва от пазар и си закача торбичката с продуктите на съседния клон прави нещата особено чаровни. Снимка на времето направена с усмивка и много ведро чувство. 

Двата отбора, които се състезават са "Метеор" и "Вымпел". Филмът има три награди, а водещият творец в екипа Борис Дежкин е работил над десетки други анимчации и има пет отличителни награди. Ако погледнете безкрайният списък от филми, в чието създаване е участвал безспорно ще останете впечатлени. Работил е и като режисьор и като сценарист, художник постановчик, а списъкът със заглавия, в които е художник мултипликатор е впечатляващо дълъг. Можете да си представите колко много време е отделил на света на анимацията .Определят го като един от видните творци в съветската анимация.  През 1969 става носител на престижната награда признание "Заслужен деец на РСФСР"

Къде се развива действието? Насред гората в малко градче или селце самотен играч тренира на леда. Две деца надничат и му се възхищават. Картината е уютна, приватлива и приятна за гледане. В пълен контраст с напрегнатата игра, която предстои да видим. Едно нещо, което много обичам в сюжетите това е наслояването на контрапункти. Тук на това спокойно място, където снежинките тихо се спускат предстои да видим една много драматична игра. Обърнете внимание, че насред гората, посредата на нищото има пързалка, има скамейки. Там са се играли мачове, това, което предстои да видим не е изолирано явление. Толкова много неща могат да бъдат видяни само в един единствен кадър. Освен това фактът, че той играе сам е намигане. Намигане към онези хора, които просто обичат да правят нещо. Не търсят публика, не там заради славата. Там са заради играта. Всичко това в няколко секунди анимация. 

И на финала задължително се връщаме в началото. Истинският почитател н аспорта отново е на леда. Двете деца отново надничат и той ги кани да играят с него. Защото за него е удоволствие да сподели както играта така и уменията си с тях. Това е поведение в стар стил. Това е манталитет, това е светоусещане. Поканени на пързалката децата го надиграват и му вкарват гол. Защото трябва да има приемственост. Защото те са следващите запалянковци любители, които ще извършват подвизи. Защото красотата на света е в това положителното от изживяванията да бъде сподляно и предавано нататък. Защото онези, които си стискат само за себе си и не искат да споделят нямат място на пързалката на истинското щастие. Разбирате ли в каква дълбочина една анимация, която част от цяла поредица, отразява толкова много емоции. Приела е толкова много смисли, които да предаде на следващите хора.  

Старик и Море, 1999

Old man and the sea

Старик и Море
режисьор Александра Петрова 

анимация: Александър Петров, Димитри Петров

по едноименното произведение на Ърнест Хемингуей

Безспорно този филм се нарежда сред онези, които привличат вниманието и са с по-специален статут в света на анимацията. Ние много често коментираме как са създадени анимациите и това е важно, защото е ключов фактор в добиването на определени визуални и артистични ефекти. Анимацията позволява в нея да бъдат прилагани и търсени визуални и художествени решения чрез различни похвати, техники и средства, а това я прави необятна и наистина много специална сред останалите аудиовизуални, да кажем, дискурси. При нея артистичността и художествената стойност твърде често могат да се извисят до екстремни стойности и такъв е случаят с този филм. Ние сме свикнали да застанем пред една картина, да възклицаваме, да я коментираме, да определяме застиналата й красота, смисълът и дълбочината й в огромни подробности и това ни изпълва с естетически възприятия много силни. В този филм откриваме 22 минути поредица от кадри, огромна част от които могат да бъдат разглеждани като самостоятелни произведения на изкуството. Те са създадени в рамките на аудиовизуален продукт, но тъкмо това извисява тяхната стойност още по-високо. 

 

Анимацията е рисувана с маслени бои на проектор като са използвани смесени техники включващи дори гваш в процеса на рисуването й. Това означава, че всеки един кадър е бил мимолетен и след заснемането си е бил преобразуван в следващият. Така от една подробно и артистично изработена маслена картина накрая остава само снимка, кадър, който няма свое собствено битие извън филма. Обръщам внимание на това, защото ние се отнасяме с възхищение към отделни кадри, които са създадени на платно и висят на стената в галерията и пропускаме да обърнем внимание, че има творци, които произвеждат неограничен брой такива картини с лекота. Не само, но с лекота изтриват тези картини за да нарисуват следващите. За 1/24-та от секундата картината се вижда и изчезва. Това са големи майстори. Те умеят не само да пресъздават идеите, но умеят да поддържат едно постоянно ниво на високо качество. Това хвърля огромна сянка върху спорадичните успехи на един или друг твдорец, които правят няколко пробива и не мислят, че е необходимо да продължат да поддържат високото ниво. Това е в кратки щрихи разликата между едни творци и други. Едните залагат на парченца успех, а другите разгръщат уменията си до предела на човешките възможности. 

Техниката, използвана във филма, е "оживяваща живопис". Не са много авторите, които използват тази техника, но от друга страна не са и малко. Агамурад Аманов, Витолд Герш, Алексей Караев, Мио Сато, Наталия Орлова, Жорж Швицгебел, Владимир Самсонов и разбира се Александър Петров. Има и други автори, но тези се открояват с повече на брой произведения изпълнени по този начин. Оживяващата живопис дава в ръцете на художника възможност да добие определени нива на артистичност, които са присъщи на изящните изкуства и живопистта като цяло. Представете си филм изпълнен в стил Ван Гог, защото и такъв има. Представете си необятните възможности, внушенията, естетическата им стойност и това, което могат да добият като художествени стойности. А днес всеки, който може да приложи адекватно шрифт върху лого се чувства и творец и специалист. Хубаво е да помислим над това. 

Поетиката на тези филми много често има мечтателен и леко отнесен характер, позволява да се показват импресионистични моменти, моменти на размисъл, да се изразяват впечатления и реакции към света по изключително емоционален начин. При модерната анимация огромна част от емоциите на песонажите са изразени през мимиките им и движението на тялото. Докато в анимации като "Старецът и морето" моментите на лицево изразени емоционални състояния са по-ограничени и са съсредоточени в ключови сцени, но настроенията са изразени чрез игра с цветовете, игра с фоновете, преливания, разнообразни импресии и "мечтателни представи" на пресонажите. Тоест изразните средства предполагат един друг начин на разказване за да се добие това, което една мимика в лицето ще изрази. И ето, че история, която ако бъде разработена като 3D анимационен продукт би била доста по-кратка тук получава време за да се развие, да наслои настроение и да израсте до своята кулминация. 

 

Днес гледах 14 секундна 3D добита анимация от модерен вид с разяснително видео направено от автора й. И трябва да се каже на глас, че не става въпрос за по-лесно или по-трудно като техника на изробатка. А за един друг начин на мислене при построяване и на картината и на действието, и на смислите, и на персонажите. 14 секунди са изработени от аниматора за 18 дни. От нулата до рендването на анимацията и това е достатъчно голямо усилие и изисква доста сериозни познания по отношение на най-различни аспекти в строежа на сцената, обектите, движението, заснемането, материалите и изключително много познаване на осветяването. Не говорим за сложно и просто, а за избор на определен вид естетика и стилистика. Но ако много могат да се научат да правят 3D то не чак толкова много могат да се научат да добият високо ниво на поетическа стойност посредством покадровата методика. Това е, все още, съществена разлика. 

Филмът е носител на многобройни награди и Оскар за анимационен късометражен филм през 2000 г.  Защото освен високата художествена стойност като анимационен филм е преносител и на сюжет от световната класическа литература, който много хора обичат и в който Хемингуей е заложил дълбок и интригуващ смисъл.  Една от най-големите награди за Александър Петров е държавната Руска премия, която има и финансово измерение. Това са изключително престижни награди и редом с останалите поставят много голям фокус на признание към Александър Петров като творец. Прави впечатление, че и други произведения на Петров са разработени по произведения от световната литературна класика и по-специално руската. Трябва да се говори повече за такива автори, защото до широката публика стигат обикновено само най-касовите прокдукции, което  лишава хората от възможност да се насладят и на друг вид естетика, която е изключително стойностна.

Интересна подробност е това, че бюджетът на филма е 5 милиона канадски долара, които авторът споделя, са били използвани основно за техническите разходи по заснемане, монтиране и озвучаване. Филмът е продуциран от Японски и Канадски компании и е дублиран на 20 езика, което е позволило във времето да бъде прожектиран на зрители в различни страни по света. Петров работи над този филм и рисува отделните кадри в продължение на 30 месеца. Престоят му в Канада е две години и половина и през това време той се занимава изключително с работа над филма "Старецът и морето" съвместно с други творци и така филмът се отбелязва в информационни страници като руски, германски и японски. През 2018 г. Александър Петров става член на Съвета по култура и изкуство към президента на Руската федерация. 

Вероятно сте забелязали, че като аниматор на продукцията е отбелязан и Димитри Петров. Това е синът на Александър, който му помага в рисуването на някои от сцените. Аз не случайно съм подбрала повече кадри за да обърнете внимание на това колко художнически е подходът в рисуването на отделните кадри. Стилистиката е в хармония с големите руски художници и допълнителна на това в някои кадри се забелязва една приятна сладка нотка на съвремените американски живописци. От където и да погледнете опитите за сравнение те не са за да омаловажат стойността на рисунъка, а за демонстрират това, че в един филм с толкова много на брой рисунки почти всяка е на нивото на високите образци в живописта. Между другото любопитна подробност относно самото заснемане на фирлма е, че всеки кадър е изпращан в Япония и е проявяван там. 

 

По отношение на сюжета и техниката разказ вътре в разказа тук вече коментарът ни е към Хемингуей. Демонстрацията на ината и волята да победиш е подадена през един спомен на стария рибар за времето, когато е бил млад и е участвал в дуел с канадска борба. Дуелът е започнал призори и е завършил след 23 часа на следващият ден отново призори с победа за рибаря. Защото волята да не се отказваш и да победиш е нещото, което осигурява победата. Не става само въпрос за мускули, става въпрос повече за воля. Силата извира отвътре разсъждава над тези неща старецът. Без значение на колко години си и точно поради тази причина той трябва отново да победи. Така както е победил и тогава. Този разказ на стареца е представен в тъмни тонове като импресия извадена от тъмните дебри на паметта му. Обръщам внимание на художественото решение, защото малко по-нататък старецът влиза в разсъждения за естеството на неговото взаимоотношение с огромната морска риба и там представата му е далеч по-светла. Сякаш е изпълнена с надежда. Защото това е частта от историята, която го кара да продължава да върви напред.  

Тоест вътре в тези две интермедии, които са вградени в разказа, е показано миналото като тъмно, стабилно и даващо основание за доверие в собствените сили. А втората представа, че старецът и звярът в момента са в един танц и колкото мерят сили толкова са едно цяло, неразделно. Това са много интересни внушения и са представени красиво и художествено обособени от основното действие за да ги разграничим лесно като спомени и импресии. Самата риба е представена многократно като силна, огромна и много красива. Един мощен съперник, който е повече от трофей. Той е основание за самия живот, битката не е за трофея, а за самото съществуване. Този стил на разказване може да не се хареса, говоря за оригиналната идея на Хемингуей, на някои от съвремените зрители. И го казвам, защото в момента изкуствено се налага един дискурс, в който неща над 45 секунди продължителност имат въпросително бъдеще. Но световната класика се намира на позицията, на която е тъкмо защото успява да издържи на капризите на епохите и настроенията в различните времеви отрязъци.  

В този кадър много ми хареса демонстрацията на светлината, която идва отдолу. Ние оставаме винаги много впечатлени, когато в съвремената анимация създадена с 3D програми виждаме игра и рисуване последством светлина. Такива бяха конят в "Замръзналото кралство 2", представянето на елементите пак там и това ние определяме като красиво и ефектно. Видяхме го също много красиво разработено във филмът "Аватар 1", както и в анимацията "Фърнгъли 1". Много приятно ми стана да го видя изразено посредством друга техника и то толкова успешно. Нощ е, светлината идва от морето под лодката и осветяването на сцената става особено атрактивно и красиво. 

Има известна драматичност в рисунъка. Действието е плавно, спокойно и лежерно с изключение на битката на старецът с акулите. Но интригата е в рисунъкът. Затова си заслужава да го гледате и да оцените високата художествена стойност на този филм. Оставаме с огромно очакване към другите авторски продукции на Александър Петров и при първа възможност ще представим и тях.